Поява и развитие на литературната журналистика в Латинска Америка

Владимир Стоичков
Докторант, ФЖМК

Какво е литературна журналистика и кой са нейните основни характеристики? Статията разглежда също така през какви етапи преминава разивтието на литературната журналистика в Латинска Америка и назовава най-ярките преставители на всеки етап.

Ключови думи: литературна журналистика, хроника, Латинска Америка

Латиноамериканската журналистика прави първите си стъпки на територията на днешно Мексико, където в средата на XVI век – тоест едно столетие след изобретението на Йоханес фон Гутенберг – е докарана отвъд океана първата печатарска преса. Случва се през 1539 г. Тогава се публикува „Relación del espantable terremoto que ha acontecido en las Indias“, (Checa Godoy, 2015, стр. 23). В буквален превод името на изданието означава „Връзка със страшното земетресение, случило се в Индиите“ и съответно цялото съдържание е посветено на неотдавнашната природната трагедия в Гватемала.

Същинското разгръщане на журналистиката в региона настъпва цели две столетия по-късно, през XVIII век. В този период първо Лима и Хавана, който наред с Мексико са основните центрове на испанската конкиста, а след това и значима част от водещите градове в Латинска Америка се сдобиват със собствени печатарски машини. През 1715 г. в Лима се появява първото периодично издание – „Gaceta de Madrid“ („Мадридски вестник“). Седем години по-късно то е последвано от „La Gaceta de México“ („Вестникът на Мексико“) и „Noticias de Nueva España“ („Новини от Нова Испания“) – и двата отпечатвани в Мексико. Зад тези издания стоят представители на испанската власт и църквата, а целта е да бъде скъсена дистанцията между короната и креолското население.

През втората половина на века под влиянието на европейското Просвещение и ехото на Френската революция от 1789 г., в региона започват да се издават вестници, които са продукт на местна и частна инициатива. Тези издания са финансирани от богати креолци с по-либерални възгледи. Сред най-забележителните заглавия от периода са „Diario Literario de México, dispuesto para la utilidad pública a quien la dedica“ (1768; „Литературен мексикански вестник, за публична употреба, на което е посветен“), „Gaceta de Literatura“ (1788-1795; „Вестник за литература“), „Semanario Económico“ (1808-1809; „Икономически седмичник“). „La Gaceta de la Habana“ (1764; „Вестникът на Хавана“), „El Mercurio Peruano“ (1791-1795; „Перуанският меркурий“, така са наричани и първите вестници в Европа, по името на елинския бог на бързината и търговията Меркурий/, „Primicias de la Cultura de Quito“ (1795; „Културни новости от Кито“). Както се вижда от самите заглавия, изданията разглеждат предимно литературни и културни въпроси. Поради естеството на тогавашната действителност, политическите теми са под знаменателя на едно негласно табу.

Ситуацията постепенно ще се промени през XIX век, с началото на борбите за независимост, вдъхновени от Френската революция и случилото в Съединените щати и Хаити – първите две независими държави отвъд Атлантическия океан. Разбира се, процесът на промяната не е унифициран за цялата територия на Латинска Америка. Например, в Аржентина и Перу пресата упражнява огромно влияние в създаването на ново национално съзнание, докато приносът на еквадорските вестници по същата тема е почти нулев.

През този век са създадени някои от водещите до днес издания в региона като „El Mercurio“ (1827, Чили; „Меркуриос“), „El Comercio“ (1839, Перу; „Търговията“), „La Prensa“ (1869, Аржентина; „Пресата“), „La Nación“ (1870, Аржентина; „Нацията“), „El Telégrafo“ (1884, Еквадор; „Телеграфът“). Междувременно се появяват и първите местни представители на литературната журналистика в лицето на Хосе Марти, Рубен Дарио, Мануел Гутиерес Нахера, Сесар Вайехо и други.

Какво е литературна журналистика?

Литературната журналистика, в Латинска Америка наричана също разказвателна журналистика (periodismo narrativo), както се подразбира от самото име, е сплав между литературната традиция и професионалната журналистика, представена в печатните информативни издания (някои от нейните характеристики се използват с успех и в аудиовизуалната журналистика, но основната й сцена до днес са печатните издания и техните дигитални версии). С други думи, това е журналистика, сътворена с литературни похвати. Целта й е да информира с емоционални изразни средства, за да предизвика чувства, размишления и реакции у читателя и съответно да се съхрани в неговата памет.

Роберто Хершер (Herrscher, 2012, стр. 19) я нарича „добра литература на събитията“, която предлага на читателя естетическа наслада, въздейства върху сетивата му и се превръща във фар и в огледало на обществото.

Истинските истории ни отвеждат в сърцето на заобикалящия ни свят, третирайки теми от актуалността и от миналото, свързват ни с различни гледни точки за големи исторически събития или семейни драми с трансцедентен характер (Herrscher, 2012, стр. 19).

От своя страна Андрес Пуерта (Puerta, 2011, стр. 49) отбелязва, че за този тип журналистика са валидни различни литературни техники, като например да се разказва сцена по сцена, да се използват тематично еко и напрежение, които да създадат подходящ фон и атмосфера на случващото се. А специално в Латинска Америка, благодарение на първо място на Габриел Гарсия Маркес и неговите публикации в колумбийския вестник „Ел Еспектадор“ през 1954 и 1955 г., литературната журналистика се обвързва също с магическия реализъм.

Беше същинско откритие, че в коя да е статия могат да се добавят литературни подправки, от традиционните диалози, през есеистичните похвати, до вътрешния монолог, и по този начин паралелно да се използват различни жанрове, та читателят да бъде провокиран интелектуално и емоционално (Rodríguez, 1988, стр.15).

В този тип журналистика практически отпадат социалните бариери и утвърдените разграничения между публичните личности и анонимните обитатели на обществото. В случая най-важна е „тежестта“ на историята, посланието, което се предлага на читателя. Разликата с традиционната журналистика е очевидна. В традиционната журналистика, например, смъртта на една популярна личност видимо доминира пред тази на никому неизвестен гражданин, за когото се споменава само статистически или, в повечето случаи, дори не бива отразяван.

За да обобщим е подходящо да цитираме „правилата“ на литературната журналистика, описани от Харамижо Агудело. В съставянето им той се позовава на идеите на Марк Крамер от творбата „Литературна Журналистика“ и по-точно в раздела „Променливи правила за литературния журналист“:

Литературните журналисти влизат в света на своите персонажи и в контекста на разследваната тема.

Литературните журналисти развиват непроменливо чувство на вярност и честност към своите читатели и своите източници на информация.

Литературните журналисти пишат предимно за обикновени ситуации от живота.

Литературните журналисти използват „интимен глас“ в своите текстове, който звучи неформално, честно, човешки и иронично.

Много важен е стилът на автора, препоръчително е той да бъде опростен и свободен.

Литературните журналисти пишат в „движеща се позиция“, чрез която се обръщат към своите читатели и ги приобщават към случващото се.

Текстът се разгръща като сбор от първично разказани истории и отклонения, които разширяват и наместват събитията.

Литературните журналисти развиват тезата върху реакциите на читателя (Jaramillo Agudelo, 2012, стр.18).

Етапи и родоначалници на латиноамериканската испаноезична хроника

Хрониката е водещият жанр на литературната журналистика, а нейното развитие на латиноамериканска земя е обособено в три основни периода, които най-общо можем да причислим към следните исторически и културни събития: периода на конкистата, зараждането на модернизма и литературния бум от 60-те години на миналия век.

Първи период: Хрониките от Индиите

Първият период от равитието на испаноезичната хроника в Латинска Америка се свързва с „Хрониките от Индиите“ и обхваща края на XV век, целия XVI век и началото на XVII век, сиреч сто и петдесет години от началото на испанската конкиста до появата на местните вестници. Повечето от „хронистите от Индиите“ са католически свещеници, които придружават експедициите и описват наблюденията си. Текстовете им изобилстват със собственосъздадени митове и измислици, понякога контрастиращи с преживяното. Също така съдържат слухове и преразказани, непроверени истории и авантюри. В литературен аспект, сред представителите на този период изпъква името на Хуан Родригес Фрейле и неговата книга „Овенът“, определяна като първата значима творба, написана в Латинска Америка.

Хуан Родригес Фрейле (1566-1640), роден в Богота, днешна Колумбия, е син на едни от първите испански заселници в Нова Гранада. Учи в семинарията, но после се изявява като златотърсач, войник и земеделец. Творбата му „Овенът“ е детайлен житейски регистър на Богота, включващ местни обичаи, политически новини, престъпления, болести и скандали. Наред с това Родригес Фрейле разказва откриването и покоряването на Нова Гранада, както и създаването на града, чието пълно име е Санта Фе де Богота и в наши дни е столица на Колумбия.

Още от началните страница на книгата, авторът се представя и пише като хроникьор, сиреч очевидец на случващото се, макар на моменти да си позволява забежки към фикцията. Целта му, спомената във въвеждащите страници, е ясна: да създаде хронологично литературно-историческо свидетелство за случилото се на дадено място (Нова Гранада), в даден период от време (края на XVI и началото на XVII век). Тоест, да създаде една класическа хроника.

Следният фрагмент от творбата на Родригес Фрейле олицетворява духа на текста и авторовия стил, много близък до този на съвременните хроникьори:

Някаква жена се появи на балкона на кралския палат, викайки: „Президентът умира! Президентът умира!“

Ернандо Ариас Тореро, майордом на строежа на църквата, се обличаше в близост до вратата на своя дом; чу виковете и без да довърши обличането, се затича през площада към къщата на президента. Антонио Сид, който бе каменоделец в същия строеж, завиваше от съседния ъгъл и като видя тичащия Ернандо Ариас, хукна след него. Стигайки до камбанарията, където бях аз, свали мантата си и каза: момче, пази я, но аз поех след тях. Качихме се в спалнята на президента, но той вече беше мъртъв. Жената каза, че пиел някакво пречистващо, с което тялото му не могло да се пребори. Погребан е в катедралата на града (Rodríguez Freyle, 1975, стр. 142-143).

Езикът, стилът, естетиката, авторовото присъствие, темите, приктически всички аспекти на „Овенът“ го превръщат в предшественик на латиноамериканската испаноезична хроника. Паралелно с това е важно да се отбележи, че „Овенът“, (наред с други творби от „хрониките от Индиите“) вдъхновява магическия реализъм, създаден четири века по-късно от Габриел Гарсия Маркес.

Втори период: Модернизмът

Вторият период в развитието на латиноамериканската испаноезична хроника е повлиян от появата на модернизма през XIX век и най-вече от творчеството на кубинеца Хосе Марти (1853-1895) и никарагуенеца Рубен Дарио (1867-1916). Към тях трябва да добавим имената на мексиканския поет, писател и хирург по професия Мануел Гутиерес Нахера и кубинеца Хулиан де Касал, поет и модернист като Марти. Малко по-късно към гилдията се присъединяват мексиканецът Салвадор Ново, аржентинецът Роберто Арлт и известният перуански поет Сесар Вайехо, в качеството си на пътешественик, кореспондент от Европа и пряк свидетел на Гражданската война в Испания.

Хрониката (съвременната) се роди около 1880 като средство на някои големи латиноамерикански писатели да преживяват от своите версии за реалността, публикувани във вестниците. Изказът им бе експериментален, винаги елегантен, изпълнен с алюзии и подчертано литературен. Реконструкцията на реални персонажи и обработката на драмата превърнаха тези текстове в малки произведения на изкуството (Martínez, 2006, стр. 9).

Важно е да допълним, че в същия период, по-точно от 1890 г. нататък, в Съединените щати се раждат така наречените „пълп“ списания, които са своеобразно продължение на френския „фейлетон“,/ под чертата, така започват да се наричат литературните подлистници от началото на XIX век/. По този начин се затвърждава съжителството на журналистика и литература на една и съща сцена пред една и съща публика. На страниците на „пълп“ списанията в следващите десетилетия дебютират автори като Хауърд Лъвкрафт, Айзък Айзимов, Рей Бредбъри, Франсис Скот Фицджералд, Джек Лондон, Уилям Бъроуз, Реймънд Чандлър.

От утробата на пълповете се роди научната фантастика, каквато я познаваме днес, затвърди се уестърнът, начерта се границата между фантази литературата и хорър романа и се определи черният жанр (Diez, 2012, стр. 21).

И още една новост, която характеризира споменатия период- Откриваме я в началните страници на книгата „Америка – социалният тропик“ на Милко Петров:

През същата година, Джоузеф Пулицър, изпробвал вече възможностите на сензационния градски журнализъм в „Сейнт Луис поуст диспач“, ще стартира вестник „Ню Йорк уърлд“, сочен от мнозина като флагман на жълтата преса. Една преса, която ще драматизира страданието и ще изобрази насилието, ще опише смешно-тъжните гримаси на живота в големия град… (Петров, 2010, стр. 25).

Това е фонът, върху който творят Хосе Марти и Рубен Дарио. Общото между тях е любопитството им към всичко наоколо, пътешествията, ентусиазмът с промените, политическият ангажимент, идентификацията с Латинска Америка и, разбира се, поезията.

През XIX век индустриализацията и урбанизацията на обществото катализират появата на масовия печат. Книгите все още са лукс, резервиран за малцина. Наред със своята елитарност, те изискват повече време и конкретна настройка, докато пресата тупти с ритъма на ежедневието, чете се по-лесно, радва се на далеч по-голям интерес от страна на публиката и вече, както видяхме от горепосочения пример, дели територия с литературата. Следвайки тази логика, оновна част от творчеството на Марти и Дарио се появява именно във вестниците. А конкретно хрониката е жанрът, с който най-много експериментират. И двамата пишат в аржентинския „Ла Насион“, първия модерен вестник в Латинска Америка, създаден по инициатива на бившия аржентински президент Бартоломе Митре и разполагащ с над 400 души персонал и собствени кореспонденти в страната и чужбина. Хосе Марти също е автор и във венецуелския „Ла Опинион Насионал де Каракас“.

Хосе Марти пръв си даде сметка, че да пишеш добре и да предизвикаш емоция у публиката не противоречи на качеството на информацията, а напротив, допълва го (Мартинес, 2008, стр. 38).

Журналистиката е важен импулс в движението на модернистите и конкретно в работата на Хосе Марти, Рубен Дарио и Сесар Вайехо. От една страна ги ангажира директно с реалността и възпитава у тях латиноамериканското им самоопределение, което ги кара да обърнат специално внимание на местните специфики, традиции и ритуали – характерен белег на модернизма като цяло. От друга страна, предизвиква тяхната оригиналност и ги учи на творческа дисциплина, предвид факта, че изданията имат времеви лимит за затваряне на броя и ограничения в обема. Така поезията и символизмът се превръщат в поетична проза, или по-точно в поетична хроника на актуалността. Текстовете им описват новостите от света, предизвикват размисъл и приканват към реакция и промяна.

Да си модерен означава в общи линии нова околна среда: железници, парни машини, телеграфи, седмичници, ежедневници, научни открития, градски центрове, които променят конформизма на обществото, и преразпределение на традиционните социални класи (Rotker, 2005, стр. 31).

В своите хроники модернистите възпяват трансформациите на големите градове в Латинска Америка, начело с Буенос Айрес и Мексико сити. Текстовете им се превръщат в нов източник на информация за обществото. С други думи, тенденциите, новостите, специфичното и различното от съседни или далечни земи вече стигат до публиката чрез журналистиката, а не само чрез книги или разкази на пътници, както е било до момента. Обобщено казано, модернистите космополитизират читателя и му предлагат така наречения „литературен туризъм“, отвеждайки го на непознати места и канейки го да участва в непреживени ситуации.

Зимата на 1887 е, Валпараисо. По крайбрежната улица цари голям ентусиазъм. Много хубави жени вървят по асфалтовия тротоар, носят дебели ръкавици. Много търговци, брокери, бързат, загърнати в своите горни дрехи. Студът прояжда костите. Кочияшите профучават с пъстрите си пончоси; и с цигара в уста, в дебели кожени палта, доволни, добре опаковани, бавно напредват господата, банкерите от улица Прат, рентиерите, собствениците, играчите от борсата. А аз зъзна с моето лятно сако, страдайки от немилостивия леден въздух, който разпознава в мен един син на тропиците (Darío, 2013, стр. 38).

Същата тоналност откриваме и у перуанският поет, писател и журналист Сесар Вайехо, особено когато описва „своя“ Париж. Това е градът, където Вайехо прекарва половината от живота си и където е погребан. Той не крие обожанието си към френската столица, описва я с артистичен захлас и с хиперболите на влюбен поет, но същевременно не престава да търси из нейните улици паралели със собствения си латиноамерикански корен, смесвайки по този начин двете основни характеристики на модернистите – възхвалата на прогреса и затвърждаването на собствената идентичност:

Космическото и космополитно съдържание на Париж е толкова голямо, неговото психологическо и социално богатство е толкова универсално, че в този град се съдържат всички останали градове. Париж е Ню Йорк, Берлин, Лондон, Рим, Виена, Москва и освен това е Париж. (…) Нужно е да преоткрия Гоген като перуанец. Той е първият художник на Америка и един от най-великите за всички времена и държави (Vallejo, 2014, стр. 88-92).

Трети период: от латиноамериканския литературния бум до днес

Третият период в развитието на латиноамериканската испаноезична хроника начева в края на 50-те и началото на 60-те години, заедно със зараждането на така наречената Нова журналистика в Съединените щати. Първата стъпка в тази посока всъщност е направена в Аржентина от журналиста Родолфо Уолш и неговата творба „Операция Клане“ (1957), определяна като първия „свидетелски роман“ в историята на писаното слово.

Десетилетие преди „Операция Клане“, а именно през 1947 г. колумбийският вестник „Ел Еспектадор“ в неделното си издание публикува разказ на никому неизвестен младеж на име Габриел Гарсия Маркес. Разказът е озаглавен „Третото примирение“ („La tercera resignación“) и е високо оценен от местния литературен критик Едуардо Саламеа Борда. Две години по-късно Гарсия Маркес вече е част от екипа на вестник „Ел Ералдо“ в Баранкиля. Така започва журналистическата му кариера, която ще достигне световна слава през 1955 г. с публикацията на „Разказ за едно корабокрушение“.

По същото време Томас Елой Мартинес пише първите си текстове в Аржентина, Елена Понятовска и Карлос Монсивайс дебютират в Мексико. Всичките те са определяни като класиците на модерната латиноамериканска испаноезична хроника. Но това също е епохата на Едуардо Галеано в Уругвай, на Мигел Анхел Астуриас в Гватемала, на Хулио Рамон Рибрейро и Марио Варгас Льоса в Перу, на Пабло Неруда и Хосе Доносо в Чили, на Аугусто Роа Бастос в Парагвай, на Карлос Фуентес в Мексико, на Хулио Кортасар в Аржентина и много автори, които вървят по стъпките на Хорхе Луис Борхес, Ернесто Сабато, Хуан Карлос Онети, Хуан Рулфо и други, за да бъде създаден феноменът, наречен „латиноамерикански литературен бум“.

Появата на „бума“ в литературата съвпада с появата на термина и концепцията на „новата журналистика“, чийто официален кръстник, както вече стана дума, са Съединените щати. В Латинска Америка списъците с имената на двата феномена – литературен бум и „нова журналистика“ – са почти идентични. Вдъхновителите на „бума“ са същите автори, които експериментират с „новата журналистика“ в печатните медии. С уговорката, че става дума за два различни подхода в третирането на темите, както го подчертава и Тотка Монова в статията си „Литературнокритическият разказ като особен вид структуриране на реалността“:

Литературата обаче е призвана да реконструира действителността по специфичен, присъщ само на нея модел. За разлика от медията, тя реконструира по-сложни модели, тя не отразява действителността (правилно или неправилно, по канона например на социалистическия реализъм), тя създава, тя твори уникални светове. И тъй като типичният литературен език по правило е не-онтологичен, то всеки литературен език обективно конструира този сложен специфичен литературен свят (Монова, 2020, пар. 6).

В следващите десетилетия традицията на класиците от периода на „бума“ ще бъде продължена от автори като Мартин Капарос, Хуан Вижоро, Лейла Гериеро, Леонардо Аберкорн, Алберто Салседо Рамос, Габриела Виенер, Сантяго Ронкайольо и останалите от новата вълна, които поддържат реномето на Латинска Америка в елита на съвременната документалистика.

Origins and development of literary journalism in Latin America

Vladimir Stoichkov
Doctoral student, FJMC

Summary: What is literary journalism and what are its main characteristics? The article also examines the stages of the development of literary journalism in Latin America and names the brightest representatives at each stage.

Keywords: literary journalism, chronicle, Latin America

Библиография

Източници на български език

Мартинес, Томас Елой (2008). Журналистика и разказ: предизвикателства за ХХI век. Списание Литературата №4. София: СУ Климент Охридски. София.

Монова, Тотка (2020). Литературно-критическият разказ като особен вид структуриране на реалността. София: електронно списание Медии и обществени комуникации, брой 45, октомври. Текстът е достъпен на адрес: https://n9.cl/30bbo

Петров, Милко (2010). Америка – социалният тропик. София: Сиела.

Чуждестранни източници

Checa Godoy, Antonio (2015). Historia de la Comunicación. Loja: UTPL.

Darío, Rubén (2013). Crónicas viajeras. Buenos Aires: EFFL.

Diez, Julián (2012). Introducción del libro La puerta de bronce y otros relatos de Raymond Chandler. Madrid: Cátedra.

 Herrscher, Roberto (2012). Periodismo narrativo. Barcelona: UBe – Periodismo Activo 1.

Jaramillo Agudelo, Darío (2012). Antología de crónica latinoamericana actual. Madrid: Alfaguara.

Martínez, Tomás Eloy (2006). Lo mejor del periodismo de América Latina. Bogotá: CEMEX / FNPI.

Puerta, Andrés (2011). El periodismo narrativo o una manera de dejar huella de una sociedad en una época. Anagramas – Universidad de Medellín, 9, No 18, 47-60.

Rodríguez, Manuel Silva. (1988). Historia del nuevo periodismo. Recuperado de la revista Chasqui, Revista Latinoamericana de Comunicación, 26. Disponible en: https://n9.cl/lnekf.

Rodríguez Freyle, Juan (1975). El Carnero. Cali: Círculo de lectores.

Rotker, Susana (2005). La invención de la crónica. México D.F: Fondo de Cultura Económica.