Мнение: Объркан телевизионен свят

Проф. Владимир Михайлов
Доктор на изкуствознанието

Светът на телевизионното съществуване днес е объркан. Това е факт. Не откривам Америка. Всички го усещаме, без да сме наясно накъде отива телевизията. Ще загине ли или ще поеме в посока към нови, непознати до този момент творчески насоки?
Всъщност телевизионната комуникация винаги е била подчинена на технологиите и техниката, чрез които се осъществява: „Средството е съобщението” формулира през 1964 г. бащата на медиязнанието Маршъл Маклуън. Средството телевизия определя дълги години какво и как да се излъчва на телевизионните екрани. Един прост пример – в епохата на „живата телевизия”, когато няма способ за записване на програмите, най-ярката художествена изява от малкия екран бяха постановките на телевизионния театър поради елементарната причина, че те могат да се излъчват в момента на тяхното извършване. Тази изява продължи с голям успех в цял свят до откриването на видеото през 1956 г. В България, където появата и налагането на телевизионната комуникация се осъществи доста по-късно (официално от 1959 г.), телевизионният театър имаше категорична доминация в художествен план още дълги години след развихрянето на видео епохата. Доказателство са спектаклите на телевизионния ни театър в понеделник вечер (за периода 1968 – 1972 г., например, са осъществени 227 премиери). Успехът на този вид художествена телевизионна изява породи и създаването през 1962 г. в Пловдив на единствения в света международен фестивал на телевизионните театри „Златната ракла”.
И какво? Записът на програмите, дошъл най-после и у нас, се наложи, телевизионните филми (сериали) изместиха телевизионния театър. Дори не просто го изместиха, унищожиха го. Първата сериозна проява в това отношение и на българска почва стана прочутия телевизионен сериен филм „Сага за Форсайтови”. Сериалът беше излъчен у нас през 1971 г. четири години след създаването му (сериите бяха без надписи, озвучени с гласа на Апостол Карамитев). Не можем да не отчетем, че налагането на телевизионния сериен филм над телевизионния театър започна с класика. И то каква! За съжаление, постепенното развитие на филмовото лице на телевизионната комуникация лека полека се изроди в отчайващо безпомощни в творческо отношение, буквално заливащи ни от екрана, американски, латиноамерикански, турски и т. н. сериали. Не правят изключение в голяма степен и българските сериали. Още по-лошо – телевизионните филмови програми започнаха да отразяват вкуса на редовия телевизионен зрител, неговия манталитет и в голяма степен неговата душевност.
И тук веднага искам да спомена името на професора по психология Гари Стайнър от САЩ. През 1963 г. в едно свое изследване на телевизионната аудитория той я типологизира така сполучливо, че не остави място за никакви други разсъждения по темата до ден днешен. Стайнър разделя публиката пред малките екрани на две категории зрители – типични и нетипични. Разграничителният белег е в степента на образование и типични зрители са онези зрители, които са с ниско образование, гледат безразборно програмите (филмите) и от телевизията очакват главно развлечение. Такива, според професорът психолог, са три четвърти от зрителите на телевизионната аудитория по цял свят. Едната четвърт останали зрители имат високо образование, по-висок интелект и притежават избирателна насоченост към програмите. Близко до ума е, че няма или почти няма телевизионна организация, както и производители на телевизионни филми, които ще изберат да работят само за едната четвърт свои потенциални зрители. Просто не е рентабилно. Ето как, към зависимостта на телевизионните програми от променящите се технологии и техника, се прибавя и зависимостта от телевизионната аудитория. По-точно от комерсиалната зависимост, защото първоначално телевизионният театър и телевизионният филм (сериал) са опитвали да насаждат вкус, а не да се подчиняват на вкус. Вероятно в началото не са разбирали или не са достигнали до блестящата формулировка на Маршъл Маклуън „Средството е съобщението”. Средството по своята същност е създадено за трите четвърти аудитория и няма как да се промени. Освен, ако не се смени самото средство…
Какви промени започват да се налагат в нашето съвремие и изобщо върви ли се към промени? Понеже дотук разглеждам „объркания телевизионен свят” основно по отношение на неговото художествено творчество, редно е да отбележа новата вълна избирателно поднасяне с абонамент на филми и сериали чрез Нетфликс по интернет. Платформата за избор на филми оперира в Съединените щати от 1977 г., като първоначално тръгва със 100 000 заглавия на DVD, които разпраща по домовете на клиентите. Постепенно филмите започват да се предлагат онлайн и аудиторията главоломно расте, за да добие в следващите години световни размери. Всъщност разполагащата с богат каталог стрийминг платформа (каталог, който е съобразен с потреблението и който е достъпен за избор на филм или сериал по всяко време на денонощието) конкурира цялата телевизионна система, не само платените или неплатени филмови канали, а със собствената си продукция стана надежда за налагане на по-високи филмови критерии. Явно този път на смяна на телевизионната комуникация е успешен, защото онлайн платформата Нетфликс вече има свои следовници от други подобни платформи. Дали започва пътя на следваща трансформация на телевизията като средство може би е рано да се каже, но промяна има. Съвсем осезателна промяна в объркания свят на телевизията.
Задава се и нова мета действителност. Марк Зукърбърг неотдавна прекръсти своята компания на „Мета”. „Дисни” обявиха, че се прицелват в мета пространството. В южния щат Тамил Наду на Индия се проведе първата в Азия мета сватба в мета вселената. Политици също се намесиха във формулирането на новата епоха, макар и засега с предпазливата уговорка, че в мета вселената все пак не трябва да се бяга от действителността.
Не само светът на телевизионното съществуване днес е объркан. Объркани са и специалистите изследователи на телевизията. Ще насоча този път в личен план вниманието си към журналистическите прояви от малкия екран. Те също са подвластни на технологиите и техниката и са се променяли с времето. За да стигнат сега до нещо, което е нито риба, нито рак.
И тук ще си послужа с пример. Дълго време в новинарските емисии говорителите четяха новините от листове и не бяха нищо повече от посредници между написания им от редакторите текст и зрителите. Постепенно ситуацията се измени и говорителите бяха заменени от журналисти, които съобщаваха новини, подбрани от самите тях и претворени през тяхната журналистическа същност. Класически пример е легендата Уолтър Кронкайт, когото милиони американски зрители са избирали, за да чуят и видят новините именно чрез него и за когото се говореше, че ако се кандидатира за президент безусловно ще спечели. Добре, но ето че нещата се завъртяха и журналистите отново бяха заменени с говорители. Само дето не четяха вече от листове, а използваха аутокю. Специално в България, която също смени говорители с журналисти, връщането назад стана съвсем объркващо. В момента на екрана като представители на повечето наши телевизии седят предимно момиченца с вид на ученички и добросъвестно ни избъбрят поредните български и световни новини. Без никакво отношение към тях. Без да имат собствени журналистически биографии. Същото е и с новинарските репортери. Отново се сблъскваме в повечето случаи с момиченца с вид на ученички, които държат микрофон в ръка. Да не говорим, че не е ясно как са подбирани за изява на малкия екран. Едни от тях са без така наречената „телегеничност” (телевизионно присъствие), други говорят глухо, трети имат интонация, която общо взето е българска, ама някак по-така, не съвсем разбираема.
Като казах интонация, се сетих за моят професор Любомир Тенев, който веднъж в студентските години ни даде пример в тази насока с проф. Александър Балабанов. Той през 1942 г. се противопоставил на „лековерното премахване” на най-личния звук и глас на българската реч, а именно на ъ-то в глаголи с ударение на последния слог и замяната с ясното и невярно в тези случаи „а”. Според проф. Тенев става дума не за буквата, а за специфичния звук и глас на буквата „ъ”. Кой говори в живота „са”? Всички казваме „съ”. Това, естествено, е само едни дребен детайл, но нали точно говорещият от екрана е призван да спазва интонацията на родния ни български език.
Тази интонация днес у нас се свежда до… Ади, Иво, Деси и т. н., тоест до странното обръщане на говорители и репортери на малки имена помежду им и то по един още по-странен интимен тон в обръщението.
И при журналистиката, както при филмите, нещо се променя в телевизионната комуникация, без поне до настоящия момент да е достатъчно ясна насоката на промяната. Дигиталната действителност по всичко изглежда си казва думата. Новините, например, все повече се научават през социалните мрежи, т. е. чрез различно от телевизията средство. Чрез тях и по-специално чрез Фейсбук всички ние станахме говорители и репортери. Това ме навява на мисълта, дали пък махленският, междуличностен начин на общуване и махленската интонация, нормални за този тип „фейсбуково” общуване, не се пренасят оттам на малкия екран.
Във всеки случай новата епоха и новите средства за комуникация водят до нови послания, нови хора, нов вид общуване, нова формула на живот. Обърканият телевизионен свят по всичко изглежда няма друг избор, освен да се подчини на тях. Или… да не се подчини.