Телевизията като живот: Хачо Бояджиев

Стилиян Иванов
Драгомира Иванова

Наричат го „Човекът епоха“, „Властелинът на телевизията“, „Патриархът на БНТ“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ – трета степен, през 1972 г. и орден „Кирил и Методий“ – първа степен, през 1982 г., Награда на американската и английската критика за постановката „Макбет“ на Фестивала в Монте Карло (1978 г.), Наградата на Министерството на културата „Златен век“ (2012 г). Носител е и на наградата „Следа в ефира“, която се присъжда на личности от радиото и телевизията, оставили пътека в паметта и съзнанието на публиката. Той е

ХАЧО БОЯДЖИЕВ 

телевизионният режисьор, чието последно тв предаване „Полет над нощта“, излъчено през 2012 г., събира близо 2 милиона зрители по сателитния канал и по БНТ.

През годините, когато Хачо Бояджиев (Хачадур Кирилов Бояджиев, с рождено име Имре Соколов) е генерален директор на БНТ, се раждат предаванията „Наблюдател“, „Частен случай“, „Минаха години“, „Открито“, „Как ще ги стигнем с… Тодор Колев“, „Улицата“, „Кино в чекмедже“. Той е режисьор и създател на българския телевизионен мюзикъл „Криворазбраната цивилизация“, на „Вражалец“ и „Мисия във Виена“.Създава и ярки постановки в телевизионния театър – „Автобиография“ по Бранислав Нушич, „Макбет“, „Харолд и Мод“. Както и филмите „Тази хубава зряла възраст“ с Коста Цонев и Ваня Цветкова и „Човекът на паважа“ с Тодор Колев като полицейски инспектор.

Автор е на много новогодишни програми. Част от личната му библиотека се намира в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. „Хачо никога не се прибирал с празни ръце вкъщи – споделя преди доста години, неговата спътница до смъртта му Весела Сапунджиева. – Най-често си идваше с книга. Купуваше много и различни заглавия, но пазеше специален кът за това, как се правят телевизия, кино и театър.“

ПРЕПОДАВАТЕЛ В НАТФИЗ 

„Имате да ме черпите до края на живота си, защото един страхотен човек се съгласи да поеме вашия курс. Много пъти сме го канили, винаги е отказвал. Хачо Бояджиев! Съгласи се да бъде ваш художествен ръководител – спомням си как през 1993 г. чух тези думи от ректора на ВИТИЗ (Висш институт за театрално изкуство, днес – НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) проф. Христо Руков. Бяхме трима студенти в театралния факултет и очаквахме да го срещнем в аудиторията, в учебна среда. „Каква аудитория?! – каза проф. Руков. – Той ви чака в момента в Зала 1 на НДК, в която подготвя спектакъл.“ Влизаме в голямата зала, а по средата й – той, стои и пуши сред облаци дим. „Ние сме…“ „Много добре знам кои сте! – отсече Хачо Бояджиев и веднага разпредели на трима ни по една част от спектакъла, и излезе, без дори да ни запознае с екипа. – Ще се върна да видя какво сте направили!“ Месеци по-късно разбрахме, че той всъщност се е качил в кабинета на осветителите и през цялото време ни е гледал и се е забавлявал с нас. А в края на деня ни заведе на ресторант, плати сметката и ни разкара с колата си по домовете ни. „Утре сутрин в 7,30 да сте вкъщи на лекции.“

Преподаваше ни в дома си. Имаше професионален видеомагнетофон, на който ни прожектираше програми и ни караше да правим режисьорски анализ на това, което гледаме. Не ни даваше време да мислим, а искаше да действаме веднага на място. Актьорски задачи, осветление, камера! Очаквахме учебна обстановка, а той ни пусна в дълбоките води. На обяд ни поставяше задача – например режисьорски анализ на „Криворазбраната цивилизация“. Но как ще го направим само за един следобед? „Мен това не ме интересува“, бяха думите му. А докато слушаше анализите ни, честичко ни казваше: „За нищо не ставате, защо ли си губя времето с вас. Ама, хайде, давайте да ви чуя още!“

Едновременно с това ходехме навсякъде с него, на снимки, на монтаж, до 22 часа вечерта. А когато го попитахме ще почиваме ли, той отвръщаше: „Ще почивате ли?! Кой ви е казал, че ще почивате!? За какви почивки въобще говорите?…“. Не бяхме с него единствено по време на задължителните часове по история на театъра, философия, естетика и други общообразователни предмети. Другите студенти във ВИТИЗ нямаха този шанс да имат такъв човек за преподавател. Той ни научи на занаят, и на начин на живот. Подходът на Хачо в преподаването беше нетипичен. Може би някога в древността, в античните академии са се обучавали по този начин.

Да бъдеш режисьор, е едно, а да бъдеш преподавател, е съвсем друго. И за едното, и за другото се иска дарба. Хачо имаше таланта да те увлича, когато започне да ти разказва материята, той всъщност споделяше опита си, а когато някой споделя с теб опита си, а ти си видял резултата, няма как да не му вярваш. Имал съм късмета той да ми е преподавател – човек практик. Много колеги се срещаха с преподаватели теоретици или хора с малко практика. А Хачо е свръхпроизводителен. Има хиляди продукции, пътувал е по света, видял е много. Когато човек е видял толкова много, той не ти преподава излишни неща, а ти казва есенцията.

Хачо обичаше да прави капани! Минаваше в студията за снимане на Телевизията и ти поставя задача, след което ти казва, че отива да пуши, и го няма няколко часа. Ти обаче знаеш, че трябва да направиш всичко добре, а времето тече, няма кой да ти помогне, ако после не му хареса, трябва да започнеш отначало. Налага ти се да се довериш на себе си и да продължиш. Вярвахме му сто процента и на неговата оценка, защото неговото „да“ беше наистина „да“, а „не“ беше „не“. Така те вдъхновява, че може да те накара да възприемеш това, което ти обяснява, а не да ти го каже и да не му пука дали си го разбрал.

В деня на държавния ни изпит, когато теглехме въпросите, аз бях последен. Двете колежки си изтеглиха по един въпрос (от възможни пет), а той ми даде да говоря по останалите три теми. Казах му, че не е честно, а той ми отвърна: „Кой ти е казал, че е честно? Свиквай, това е животът!“. Сега не съжалявам. Осъзнавам, че той е бил само на пръв поглед несправедлив. Давам си сметка, че е изключително справедлив.

Десет години по-късно, по случай 70-годишния юбилей на Хачо Бояджиев, създадох документалния филм за моя учител – „Незавършена история“ (режисьор Стилиян Иванов). Когато започнахме да снимаме, аз карах операторите да изключват лампата на камерата, която подава сигнал, че работи, и големи части от филма се снимаха, без Хачо да знае. По този начин уловихме моменти, в които той типично по своему ми дава напътствия: „Сега завърти камерата!“, „Тази глупост няма да ме питаш?!“. Когато филмът беше готов, му го пуснах в Телевизията, като преди това разчистих от масата всички тежки предмети, за да не хвърли някой в яда си. Изгони ни, за да гледа филма сам. След два часа ни накара да му го пуснем пак и пак ни изгони. „Добре, станало е…“, бяха думите му и излезе. По-късно разбрах от Весела (жената, която до последно беше до него), че вечерта го е изгледал още веднъж и е плакал. 

РЕЖИСУРАТА 

„В момента няма добра режисура дори и в световен мащаб, има продуцентски излияния, говоря за телевизията специално – казва Хачо Бояджиев – Има няколко млади режисьори в киното, които се опитват да пробият на небосклона, но те работят на загуба. Режисьорът трябва да е диктатор. Изкуството е диктатура. Ако режисьорът знае какво иска, работата ще върви. Ако обаче режисьорът не знае и се мотка, актьорът му се качва на главата.“

Казваше това, защото смяташе, че режисьорът трябва да наложи своята представа за спектакъла на всички останали хора в екипа. Да преодолее художника, сценографа, осветителя, дори актьорите. И беше прав, защото, ако оставиш всеки от тях да прави каквото си знае, ще дойде друг режисьор, който ще направи същото, и в спектакъла няма да личи неговият прочит.

„Никога не съм гонил актьор от продукция, защото аз предварително си ги избирам и знам какво искам от всеки – споделя Хачо в  едно интервю –  Калоянчев, Парцалев, Мутафова – много работеха и всичко, което съм искал от тях, го изпълняваха. Обичах да работя с Лили Иванова и Емил Димитров. Изключителни професионалисти! Двамата си бяха приятели и нямаше съревнование между тях. Уважаваха се взаимно. Някой от тях да е проявявал капризи на сцената? Гък не можеха да кажат. Никакъв каприз! Казвам какво искам от тях, а Лили козируваше: „Слушам!“. И го прави. Те бяха свикнали на дисциплина и на професионализъм. Сега младите певци се лутат между кабеларката и някоя частна медия. Крайно оспорвам новите музикални формати, декорът може да е перфектен – моден, лъскав, но пеят на английски. Такава тъпа мания само в България я има.“

Хачо ни научи, че режисьорът трябва да е смел творец. Да има смелостта да бъде себе си, да се противопостави на останалите. А повечето режисьори днес правят нещата така, че да се харесат, и се опитват да предугадят какво искат хората. Казваше, че една история може да бъде поставена от много режисьори с едни и същи актьори и да бъде различна. Един би направил действието в „Ромео и Жулиета“ да се развива в красива, слънчева Верона, сред много цветя, където е съвсем естествено да се роди любовта. Друг би представил Верона като средновековен мрачен град, с високи стени, в който да се появи любов, е истинско чудо. Важно е накрая публиката да види идеята на режисьора и той да бъде разпознаваем по някакъв начин.

Всъщност режисьорът е истински тогава, когато успее да направи свой собствен прочит на творбата, но да я направи такава каквато е, а не да привнася изкуствени неща в нея. Когато самият той не може да разбере смисъла на написаното, превръща театъра в цирк, вариете или в порнография. Изкуството забавлява до едно равнище и до него спират по-голямата част от хората. На едно по-следващо ниво изкуството образова, а третото стъпало е да вдъхновява. За да бъдеш вдъхновен от изкуството, обаче трябва да бъдеш подготвен за това. Възприемането на истинското изкуство е като отиването на пазар. Ако нямаш пари, не можеш да си купиш нищо. По същия начин отиваш да гледаш театър или да слушаш опера. Добре е да имаш предварителна нагласа за това, иначе няма как да ти хареса – независимо кой е на сцената. Чалгата в театъра сега е на път да го унищожи. Причината за това е, че хората искат лесносмилаемо изкуство, да се забавляват и да не им пълниш главата с послания, които не са готови да чуят и приемат. Хачо ни показа, че когато човек прави изкуство, е добре да бъде верен на себе си, и винаги ще се намерят хора, които да гледат в посоката, в която той гледа. Ако правиш изкуство, с цел да се харесаш на масите – то няма да бъде изкуство. Ако правиш театрален спектакъл само за да вкараш публика в салона, но изкривиш автора, който си поставял, горд ли си от това? Разбира се, че не. Творците понякога публично лекуват подсъзнанието си, правейки абсурдни постановки.

Хачо казваше:„Българските сериали са документално отражение с художествени средства на това, което става на улицата, но не в дома и в душата на човека. Това, което го има в добрите турски сериали. Някои от тях са перфектно изиграни и направени. В тях има духа на нацията, показват се традиции, морал, има човешки стойности. Нашите започва като долнопробен американски екшън. И най-важното – актьорското изпълнение не ми хваща окото. На всички млади давам шанс, но искам да им кажа: „Не е това пътят!“. Доста повърхностно гледат на нещата и елементарно ги представят. В нашите филми нито героите са герои, нито героинята става за секс! Къде е съвременната Невена Коканова? Няма я! Защото го няма майсторът, който да извае фигурата й. Холивуд също не прави повече от 10 хубави филма на година, а произвежда хиляди боклуци, които ние копираме.” 

ТЕЛЕВИЗИИТЕ, ЗРИТЕЛИТЕ, РЕЙТИНГИТЕ 

Хачо споделя в интервю, че вече не знае какво иска да гледа българският зрител. „В последните 15 години електронните и печатните медии превръщат всичко в една безумна чалга, която вече действа на подсъзнанието на българина, и когато му се представи нещо сериозно, той вече не го приема. Това е трагедия. Един е казал: хляб и зрелища. Ние хляб нямаме и произвеждаме зрелища. Опростачването на нацията е жестоко! Народът вече не мисли. Той вика, крещи, не може нормално да протестира дори. Паднали сме много ниско. Завистта ни е завладяла. Ние си я носим като ген и сега тя се разгъна като болест. И то заразна болест за хората.

Проблемът на Телевизията в момента е, че няма хора, които да произвеждат идеи, няма добри сценаристи. Хората не са подготвени за работата в телевизия. Дори и да имат диплома, те нямат образованието за такава работа. От друга страна, частните телевизии са облагодетелствани от държавата и от ЗРТ. Те имат 12 минути на кръгъл час рекламно време, само че до толкова са снижили цената на това рекламно време, че не могат да си покрият разходите. Благодарение на кризата няма покупателна способност и рекламодателите не рекламират. Има прекалено много телевизии в една малка България и прекалено много радиостанции. В София има 33 радиостанции, а в Лондон има 8, но там всеки, който иска да има радио, трябва да внесе 250 000 паунда и чак тогава му дават лиценз. У нас всички телевизии в момента предават едно и също. Политиците са абонирани за тв участия и всяка сутрин  се появяват в една или друга телевизия. А най-лошото е, че в една сериозна телевизия криминалната хроника е в 22.00 ч., а в България тя започва в 7 ч. сутринта и стресира хората. Моето мнение е, че БНТ като държавна телевизия, няма нужда от рейтинг. Какво значи рейтинг? Рейтингът е за частни канали, които единствено чрез него могат да получат реклама, с която да се издържат. В БНТ има бюджет, който е крайно недостатъчен. През 90-те години бюджетът на Телевизията е 30 млн. евро. За сравнение – обществените телевизии в Германия – ARD и ZDF, получават 3 млрд. евро годишен бюджет. Подобно е положението в BBC, подобно е и във Франция, а в Америка има една обществена телевизия Public Television, която не само получава субсидии от държавата, но и 20 % от приходите на всички частни американски телевизии.

В журналистически гилдии трябва да има морален кодекс на журналиста, който да се спазва. Няма ли морален кодекс, винаги ще има катаклизми. Националната телевизия е телевизия за възпитание на тази нация, за забавление и информация, което реално не съществува. Тя няма собствен облик. Тя е предназначена да покрива целия български народ, а той има хора на различни възрасти с различни професии“.

ЗАНАЯТЪТ 

Правилото при Хачо е, че човек трябва да знае какво прави. Той самият е правил мюзикхол, мюзикъл, театър, спартакиада и знае, че не можеш да правиш мюзикхол и да искаш да стане елитарно изкуство. Когато е снимал симфонични концерти, не е подхождал с изразните средства на естрадата. Научил ни е, ако искаме да правим нещо елементарно, за увеселение и за широката публика, да търсим такъв вид изкуство. Хачо е направил „Макбет“, „Харолд и Мод“, от една страна, от друга страна, „Цигански табор“, танцуващи кубинки. Който ги е гледал, знае колко са различни и може би не подозира, че са направени от един и същи режисьор. Това е така, защото е професионалист. Знае как да покаже еротика, но и как да постави Шекспир на малкия екран. Никой не е надминал телевизионния му мюзикъл по „Криворазбраната цивилизация“ от 1974 година – нещо, което е приковавало пред телевизорите зрителите, защото е невероятно забавление – и за очите, и за душите им. Хачо е като награда за онова поколение. Телевизионният мюзикъл „Криворазбраната цивилизация“ е заснета под негова режисура за една седмица. Не в нормално студио, а в читалището в кв. „Орландовци“.

Бяхме вкарали и публика, която трябваше да се смее и да ръкопляска по американски образец, но нямахме техника за изкуствен смях. Репетирахме на откъси от по 15 минути без публика, след което вкарвахме публиката в студиото и трябваше да запиша едно към едно всичко. Молех се актьорите да не направят грешка, защото реакцията на публиката винаги беше в първия дубъл. Втори дубъл не сме правили, а и той обикновено беше изкуствен.

През 1979 г. Хачо прави „Вариете „Слънчев бряг“. Пищен спектакъл, в който танцуват 60 мулатки от кубински състав. Лично той пътува до Куба, за да избере самодейния състав. „Не избрах танцьорките от Тропикана, защото там жените бяха прекалено дебели – казва режисьорът във филма. – Тъй като спектакълът бе насочен към европейци, избрахме мулатки – стройни момичета.“

През 1983 година му е възложено да подготви тържествения спектакъл по откриването на Зимната олимпиада в София в НДК. Той го прави, като създава зимна обстановка на сцената. Карат се ски на сцената, което е нещо невиждано за времето си. По време на друг спектакъл Хачо вкарва дори кола в голямата Зала 1 на НДК.

„Спартакиадата“ той прави през 1984 г. Целият стадион „Васил Левски“ е под негово ръководство. Репетира се месеци наред, за да се направят перфектно всички композиции и фонове. Хачо изведнъж решава, че иска всичко да се види от висока гледна точка и да има движение. За целта на генералната репетиция предната вечер, когато всички са с костюми, той намира хеликоптер, от който се снима над стадиона. Така зрителят остава с впечатлението, че Националната телевизия разполага с камера, която излъчва радиосигнал.

Първото си висше образование завършва в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Математика“. „От математиката ми остана единствено аналитичното мислене“, казва той. Образованието си като режисьор получава в държавното Висше театрално училище „Кръстю Сарафов“ (ВИТИЗ). Малцина знаят, че е бил изключван от там, докато е бил втори курс. Поводът бил три негови неизвинени отсъствия, „истинската причина бяха Унгарските събития и произходът на баща ми“, уточнява той.

Като студент в трети курс Хачо спира движението на ул. „Раковска“ в столицата. Облича конната милиция в белогвардейски дрехи и снима триминутен филм, който ще се прожектира на завеса. „Това беше пиеса за Великата октомврийска революция и ми трябваха отделни филмови кадри. Уговорих един капитан от конната милиция и дойдоха безплатно. Проф. Филип Филипов беше директор на Народния театър, възприе идеята ми и облече милиционерите като руски войници. Затова ме изключиха втория път от ВИТИЗ.“

През 1958-а, когато завършва театрална режисура, го изпращат по разпределение в Кюстендилския театър, но заради казармата закъснява с 25 дни. „Сезонът вече беше започнал, а директорката Ангелина Георгиева ме посрещна не особено любезно – Още на първата ни среща, ми каза: „Ето ти 5-те пиеси, които ще поставяме в Кюстендил. Избери си заглавие, ние ги правим за един месец. На теб ти давам три месеца, защото си стажант и ще ти бъде дипломна работа. Да си готов по Нова година!“. Погледнах списъка пред нея и ми хареса едно заглавие, без да съм чел пиесата „Два ангела слизат от небето“ от Гюнтер Вайзенборн, тогава драматург от ГДР, но 5 – 6 години след това избяга в Западна Германия. Разпределих пиесата на актьорите, след 5 дни започнах работа с тях. На 25-тия ден бях готов с премиерата. Ангелина Георгиева дойде и ми каза: „Е, те ми казваха, че си луд, но не предполагах, че си чак толкова!“. На следващия ден, 7 ноември, пристига държавна комисия в Кюстендил, за да гледа премиерата. Залата на театъра е пълна. Овации. На другия ден, неделя, от 10 до 12 часа полагам изпит пред целия колектив. Писаха ми „отличен 6“.

През 1959 г. Хачо Бояджиев става  директор на Видинския театър. Тук той поставя „Царицата на чардаша“ и от малкия полузабравен провинциален театър създава модерно за онова време място. На една „стара бричка“ Хачо изписва „Театър национал дьо Видин“, от което местните хора били във възторг. „Той създаде ред и дисциплина – разказват от театъра за него. – Не разрешаваше на режисьорите да клюкарстват и интригантстват, гонеше ги от кабинета си, ако ходеха да ходатайстват или да се оплакват. Всички се отнасяха със страхопочитание към него.“

„Хората, които не го познават, биха го нарекли груб – разказваше режисьорката Нина Минкова (състудентка на Хачо), – всъщност той е грижовен. Изключително грижовен към екипа си, към всички, с които работи. Както един художник се грижи за боите, четките и платното, така и един режисьор трябва да се погрижи за актьорите, осветителите, сценичните работници, защото изразните средства на режисьора са другите хора, и той го знаеше.“

Негова беше идеята за общ радио-телевизионен блок между БНР и БНТ „Полет над нощта“. Академик Хачо Бояджиев е художествен ръководител на проекта, аз бях режисьор, а водещ  беше Георги Любенов. „И сега никой не вярва, че ще стане това предаване между радиото и телевизията, те не могат да си го представят“, казва Хачо.

Това е едно от предаванията ми, които най-много обичам сред десетките други. Приемам го за себе си като оценка, защото е рожба на Хачо, а той го повери в моите ръце. Когато твоят учител ти подари последното си нещо, отговорността е голяма, но и се усещаш оценен. По време на реализацията имаше и много скандали, крясъци, викове. Добре, че хората от екипа познаваха добре Хачо и не се връзваха. Той много държеше на тези крупни планове, когато човек говори, да се виждат очите и най-вече малките движения на лицето, които понякога издават дали си искрен в това, което говориш. На мен обаче ми липсваше динамика на тези кадри и вкарах един кръгов арт, така че камерата се въртеше през цялото време. Хачо отначало беше против. „Какво е това движение, искам да виждаме очите!“. Аз го убеждавах, че пак ще се виждат очите, но в движение, защото човек е интересен да го видиш отвсякъде. Каза, че ми дава право на един опит и ако не му хареса, няма да продължи. Хареса му. А по-късно вкарах един пантограф в студиото, за да се вижда всичко и от горна гледна точка – ръцете, стойката, езикът на тялото. Хачо приемаше повечето неща с отказ, но ако успееш да си защитиш тезата си, впоследствие се съгласява. Не беше вироглав.

ЖИВОТЪТ 

Мъдрите хора приемат живота такъв, какъвто е! Продукт на себе си, на любовниците си, на жените си, на децата си, на приятелите си, на враговете си. Хачо Бояджиев е имал тежка съдба, от която обаче никога не се е оплаквал.

Просветен човек – това е най-точното определение за него. Той изповядваше духовни ценности, без да е последовател на каквото и да е учение. Като негов ученик се уверих, че с начина си на живот ги изповядваше, защото беше верен на себе си, на духа си, което означава, че беше верен на Бога. Просветен е, защото от работата, която вършеше, винаги изхождаше от позицията на знанието и на опита. Такива хора в наше време са малко. Аз самият в последните години, покрай филмите, които правя, се запознах с духовни учения в Индия, Сирия, Египет, Турция и се убеждавам, че Хачо, без да е осъзнавал, е бил типичен представител на така наречената ню ейдж епоха – да погледнеш на живота позитивно. Говорил съм си с него на тази тема, а той казваше: „Темата не ми е интересна!“. Без да говори за това и без да го осъзнава, той обаче изповядваше този начин на живот. Бил е благодарен за всяко нещо, което му се е случвало в живота, дори за гипсовото корито след тежка катастрофа в Ливан. Казваше, че е благодарен и за това, че е осиновен, за това, че е работил като сервитьор, за това, че е назначаван в театър и уволняван, назначаван в телевизия и уволняван. Бил е благодарен дори за това, че са спрели филма му „Човек на паважа“, който след излизането си през 1987 г. е бил подложен на жестока критика. Беше благодарен дори когато го свалиха от поста генерален директор на Българската национална телевизия.

Покрай срещите ми с Ванга и филма, който направих за нея, разбрах какво е общото между мъдрите хора – това, че приемат живота такъв, какъвто е. Ванга казваше: „Каквото има да се случи, ще се случи и то е за добро“. Същото казваше и Хачо, а двамата не са се познавали. Вярвам, че тези хора са осенени по някакъв начин да изповядват една и съща философия, без да се познават и без да си дават сметка, че това е една посока на чистия дух, който учи именно на това – да живееш живота си с благодарност към това, което ти се случва.

Нашите среди са изключително враждебни, но Хачо ме научи никога да не търся сметка, да не искам да си връщам на някого нещо или да отмъщавам. Давам си сметка, че точно това съм харесал най-много у него, затова си казах, че искам да постъпвам така и съм го постигнал. Когато на един голям концерт в НДК 50 човека държавна и партийна комисия са го критикували и разпъвали на кръст, той на своя глава е снимал. Хора от екипа му поискали да дойдат и да го защитават, а той казал, че няма нужда. Колко хора днес биха отказали защита? А той сам е отишъл да защити това, което е направил.

ПО ШИРОКИЯ СВЯТ 

С пътуването си до Ливан, където Хачо гостува на свой състудент, започват странстванията на режисьора. На път към известната местност Балбек той претърпява тежка автомобилна катастрофа. „Всички починаха, а аз бях със счупен гръбнак и лежах 6 месеца в една болница. Когато се възстанових, трябваше да си заплатя за престоя и лечението. Не можех да работя в тяхната телевизия, затова казах, че мога да гримирам. Това го бях научил при Георги Сърчаров още като студент. Бях като герой в техните очи, защото за първи път виждаха мъж да гримира и дори с моя елементарен опит в гримирането бях номер едно там.“

След Ливан той заминава за Франция и става огняр на един парен кораб. Стига до Марсилия и оттам с влак – до Париж, където е леля му. „Тя ми каза: „Квартира давам, но пари – не търси от мен“. Хванах се да работя в едно бистро и там всяка вечер идваше един заможен човек, който винаги пиеше перно. Една вечер ме попита: „Ти, момче, откъде си, имам чувството, че си от Южна Франция, говориш с твърдо френско наречие“. Казах му, че съм от България и съм завършил театрална режисура. Така той ми предложи да работя при него и станах седмият асистент на Рене Клер. Това, което научих от него за киното и режисьорската работа, и в по-късния си живот нямаше да науча.“ Като ученик на Рене Клер Хачо печели стипендия на ЮНЕСКО и защитава докторат по кино и телевизия в Англия. „1969-а година си взех дипломата и се върнах.“ 

РЕЖИСУРАТА 

 „Професията режисьор беше модерна, сега вече не е – казва още Хачо. Сега всеки от кол и въже прави режисура. Не може без водещ режисьор една телевизия. Навремето, когато генерален директор на Телевизията беше Иван Славков, бяхме четирима водещи режисьори и взаимно се конкурирахме за по-добро, а сега какво да се конкурират, те не работят в Телевизията, те са на ишлеме. Затова и телевизиите изостават.

Режисьорът е този, който предава темпоритъма на спектакъла и на което и да е телевизионно произведение. Темпоритъмът на едно предаване е това, което го прави изкуство, а не просто убиване на времето. Аз лично правех към три хиляди минути телевизионна програма годишно за Българската телевизия, като се започне от публицистика, преминем през телевизионния театър, „Златен Орфей“, мюзикхолове и живи предавания.“ 

ПРАЗНИКЪТ 

За 80-я рожден ден на Хачо организационен комитет, начело с Мария Стефанова и моя милост решихме да го изненадаме, като издадем диска с филма на DVD и направим парти за рождения му ден.

В същото време от Министерството на културата щяха да му връчват отличие, за което той също не знаеше. Три дни преди рождения си ден Хачо ми се обажда по телефона и казва: „Аз съм ви разкрил, мене ще ме изненадвате! Отличия ще ми връчват!“. И аз се зарадвах, че той не знае за диска, така че едната изненада остана. Денят преди рождения му ден отново ми звънна и пушейки, каза: „Втора изненада. И тук си разкрит… Сега ми се обади журналист да ме пита как ще коментирам, че за рождения ми ден ще излиза филм“. Всички журналисти знаеха за този филм и всички знаеха, че ще е изненада, никой не му звънна, освен един. Има неща, които журналистите не бива да пишат предварително. Весето – жената до Хачо, ми каза, че въпреки че е знаел, той не е спал цяла нощ от вълнение и е станал в 6 часа сутринта, за да си вземе вестник и да прочете какво са написали. И когато вечерта тя го покани в „Яйцето“ да пият по чаша вино за празника, го чух как сумти по стълбите на заведението: „Абе, защо няма ток тука, бе!“. Тогава запалихме лампите и изнесохме тортата, бяхме се събрали над 100 човека.

Много често правим за хората неща, след като си отидат. Тогава е като индулгенция, изкупуваме греховете си към тях, а сега го направихме навреме и той можа да му се порадва. Мисля, че той си е отишъл доволен от този свят, защото е видял колко хора са се организирали, за да го изненадат, и колко хора го обичат. Винаги съм си мислил, че е от щастливите хора, защото е живял по начина, по който е харесвал, и си е отишъл, съзнавайки, че той самият е харесван.

Тези неща колкото ги правим за него, толкова и за тези, които идват след него, защото всеки от нас е добре да си дава сметка, че светът не започва с нас и че трябва да отдаваме дължимото на тези, които са преди нас. Не сме ние тези, които създаваме сега най-уникалните произведения. Хората в сферата на телевизията и изкуството, и не само, често са прекалено егоистични и самовлюбени и си въобразяват, че това, което е било преди тях, не струва нищо. Всъщност това, което те сега правят, е една малка тухличка отгоре на стената върху хилядите тухли сложени преди тях. Добре е да сме по-скромни в претенцията, която имаме към другите – непременно да бъдем харесвани, уважавани. Това е в името на тези, които идват след нас. 

РАЗУЗНАВАЧ 

Искам да поясня нещо, което той винаги отказваше да коментира. По повод нападките срещу Хачо, че той е бил служител на Първо главно в Държавна сигурност. Време е хората да си дадат сметка каква е разликата да работиш в Първо разузнаване и да работиш в Шесто разузнаване, което е имало за цел да донася за това, какво си говорят приятелите.

Хачо никога не е бил доносник, не е портил какво си говорят хората на снимачната площадка. Той беше изключително чистоплътен човек. Би направил нещо за родината си, работейки като разузнавач в Първо главно управление  на ДС. Не можем да подвеждаме под един знаменател доносника, който е провалял съдбите на обикновените хора, така наречените шестаци, сътрудници на Шесто главно, и хора от ранга на Хачо. Несравними светове са.

Той не предаваше приятелите си. След като Иван Славков залязва и вече не е фактор, Хачо му остава пръв приятел и го защитава в момент, в който Славков е в немилост и отхвърлен от обществото. 

ЛЮБОПИТНО 

Най-скъпата телевизионна програма, която снима Хачо Бояджиев, е през 1979 г. Дават му 750 000 лева за новогодишната програма. „По средата на снимките ме вика икономическият директор Авксенти Соколов и ми казва: „Парите трябва да станат 900 000!“. „Как да станат толкова много?“, питам аз, когато на всички плащаме двойни тарифи. Тройни нямаше. За главна роля се взимаше 280 лева, за едно участие на певец – 560 лева. Това бе месечната заплата на зам.-министър. Огромни суми! Соколов обаче не търпи възражение: „Не знам, намираш начин! Трябва да ги изхарча тези пари, в противен случай ще трябва да ги върна на Министерство на финансите“. Тогава спешно заминах за чужбина да търся чужди певци за програмата, купих перуки и гримове „Макс фактор“ за говорителките, дискове за фонотеката на БНТ, изхарчих още 50 000, но повече не можах. Останалите пари ги върнах“, споделя още Хачо Бояджиев в интервюта.

„Много пари отиваха за програми във връзка с посещения на държавни глави. Спомням си, когато Тодор Живков посрещна Индира Ганди в София, настана някаква еуфория. Извикаха ме да правя спектакли по повод нейното пребиваване, Людмила Живкова беше починала. В НДК подготвихме огромна постановка – само фолклорните групи бяха 2400! На тълпи влизаха на сцената. Пултът, откъдето командвах спектакъла, беше зад т.нар. правителствен кът на първи балкон, после го свалиха долу в средата на залата. И по едно време чувам преводача на Тодор Живков. Индира Ганди му предлага да изпрати трима нейни факири да изнесат в София представление. Отговорът на Живков беше: „Аз имам седем милиона факири. Плащам им по 300 лева, те харчат по 2000 лева!“.

Носи му се славата, че е много взискателен и безпощаден към говорителките по онова време. Най-красивата говорителка според него е Анахид Тачева. Но за Мария Тролева, лека й пръст, казваше, че е била уникална. Изключително фотогенична в кадър, докато в живота си била съвсем обикновено момиче. „Веднъж я виждам на ул. „Цар Асен“ в една хлебарница, наредила се на опашка за хляб и никой не може да я познае. Ани Тачева и Лили Ванкова също грееха на екран, но Мария беше над всички.“ 

НАЧАЛОТО 

Хачо Бояджиев се ражда през 1932 г. – плод на любовта между 17-годишна унгарка, шапкарка, чието богато семейство се преселва в България през 30-те години, и родния плейбой Димитър Соколов, близък приятел на принц Кирил.

Родителите на бъдещата майка били прекалено горди, макар и фалирали фабриканти, и отказват да я задомят за бонвивана. И шестмесечното бебе Имре Соколов поема към дома на богати арменци от Нови пазар, които 10 години чакат наследник. Така Имре става Хачо – син на заможния Кирил Бояджиев.

Историята на своя произход бъдещият топ телевизионер научава, когато е 11 – 12-годишен. „Учех във Френския колеж. Баща ми, Кирил Бояджиев, е бил един от петимата най-големи богаташи в града. По време на бомбардировките затвориха училищата. Въведоха купонна система. Един ден баща ми ме прати в Кметството да раздавам бележки за купони за хляб и месо на гражданите, за да не се скитам по улиците. Отворих регистрите и изведнъж видях срещу името си – „осиновен“! Разревах се… Баща ми отрече, каза, че е грешка. Дали му повярвах?… Завърших гимназия. Първата година не ме пуснаха да кандидатствам, защото съм от богат произход. Втората – също. Започнах работа в радиовъзела в Нови пазар, който беше в Кметството. Бях вече 19 – 20-годишен. Отворих отново регистрите – думата „осиновен“ беше изтрита. През 1967-а, когато вече се бях върнал от Америка, почина баща ми. Беше вече на 75 години и когато отворих портфейла му, намерих един-единствен документ – за моето осиновяване. И то издаден от Скопие. Повече от 40 години го е крил, защото общественото положение не му е позволявало да даде публичност на този факт.“

Хачо никога не потърсил шапкарката, родната си майка. На десетия ден след погребението на баща му в дома им пристигнала непозната жена. „Разбрах, че това е рождената ми майка, която дала клетва – до смъртта на баща ми да не се обажда, за да не предизвиква семейни проблеми. Три години по-късно, през 1970-а, почина моята осиновителка, а през 1986-а – истинската ми майка. Отделих внимание на майка си, но никога не можах да й дам тази обич, която имах към осиновителката си. Бях много привързан към тези родители, които са ме отгледали, защото те ми дадоха изключително внимание, възпитание, образование и средства да завърша математика и театрална академия…“

ЖЕНИТЕ 

 „Аз съм бонвиван, като баща ми, а не онзи от жълтите хроники.“ Както в режисурата, така и в личния си живот Хачо предпочита действието, а не приказките. Той е изключително грижовен към жените в живота си, но му се носеше славата на голям любовчия. А най-голямото доказателство за това са неговите 7 дъщери, от които 6 извънбрачни. Той обаче рядко коментираше сърдечните си връзки.

В живота му има два провалени брака. „Аз не харесвам само физически жената, аз я харесвам като комплекс от много дадености – казва режисьорът. – Поведението й в дома, поведението й на улицата, поведението й в работата, а не тези неща да се различават на различните места и да те учудват. Заглеждам се в ноктите на една жена как се поддържат, защото това говори и за много други неща. Не обичам жени с грим.“

Първата му любов се казва Ева. Праща му огнени писма в Нови пазар, които майка му унищожава. „Ако сега е жива, не бих желал да я виждам. Предпочитам да ми останат спомените за нейната младост. Избягвам да се срещам и със съученичките си. Биологичното изменение при жените за съжаление е много по-активно. Малко от тях, като Анахид Тачева например, остават със своето младежко присъствие и очарование. Не обичам да ходя и на погребения. С най-голямо уважение към човека – не ходя! Смъртта идва като нормален финал и човек трябва да е философ в това отношение.“

Когато е във втори курс на ВИТИЗ, професор Желчо Мандаджиев ревнува жена си от него. Отношенията им се обтягат. Дори му пише двойка на изпитен режисьорски откъс. „Не знам какви поводи съм му давал. Все пак 1 – 2 години бях инфантилен и много свенлив.“

Първата му съпруга е от по-късен студентски период. „Живка Христова, хубаво гадже“, така я описва Хачо. Сваля я осем месеца и се отказва. Среща я случайно на „Раковски“ и тя го пита: „Защо престанахте да ми се обаждате?“. Така стигат до брак, обаче се развеждат, защото тя е от аристократично семейство, а той – беден студент. „Да свалиш едно гадже, тогава изискваше огромен труд и много време. То не бяха навивки, любовни писма… И аз съм писал, но повече пишеха на мен. Сега всички се свързват чрез интернет.“

Втора брачна халка слага, когато е в Бейрут. Там се измъква като по чудо от тежка автомобилна катастрофа и от планирана сватба. Роднините на хубавата египтянка Айше планират да ги оженят. Хачо разбира, че му кроят клопка, и се измъква. Тогава е на 27 години.

Във Франция пък се залюбва с една скриптерка – шведката Линда, защото смята, че французойките не са хубави жени. Разделят се, когато тя решава, че трябва да се омъжи. „Не, това не беше клопка. Тя просто искаше да се задоми и да остане в Париж. Нямаше предвид точно мен. А моите планове бяха други.“

Вторият му брак е с Елена Маркова, която вече има един брак зад гърба си. „Примами ме с изречението: „Бременна съм“. И аз казах: „Добре, женим се, но не влизаш в моята къща“. И тя така и не стъпи в дома ми. Бракът ни трая 4 дни! Толкова бе познанството ни. Разведоха ни по взаимно съгласие. Беше 1991 година. После тя се ожени за Стуци (Стоян Янев – б. а.), бившия главен архитект на София.

Последната му приятелка е Весела Сапунджиева. „Не ми е скучно с нея, а и тя се старае да не досажда. Имал съм случаи, когато предишни мои приятелки се включват некомпетентно в разговор и той се проваля. Това момиче никога не се намесва в тема, от която е далеч. Един плюс за нея. Запознахме се случайно. Вече бях станал генерален директор на БНТ и бях много зает. Излизах сутрин в 6:30 и се връщах в 23 часа. Една вечер се прибирам и виждам: две момичета изнасят багаж от кооперацията. Тя живяла над мен две години, но аз не я познавам. Спрях се, попитах я къде отива – изнася се, какво работи – барманка. „Хайде, идвай при мен“, подканих я и… така тръгна всичко. Каквото ще да прави една жена – и да е кокетна, и да е глезена, и да яде или да не яде, само да не лъже и да прави ненужни интриги, да измисля. Жените са склонни към това. Обичам да са интелигентни и умни, каквито най-често са клюкарките. Най-интелигентните репортерки примерно са в жълтите вестници. Лъжат само от една казана дума.“

За работещата в Телевизията жена Хачо Бояджиев казва: „Тя е амбициозна, което е равно на нещастна жена. Там тя става част от зверове, каквито няма дори в зоологическата градина. Преди години срещам в коридорите Вили Цанков и той пита: „Абе, Хачо, помниш ли, когато Славков беше директор, какви млади момичета се разхождаха тук?“. Аз му отговарям: „Вили, ама те са същите!“. Т.е. жените в Телевизията бързо остаряват от амбиция и малки заплати. Една моя приятелка казва: „Искам да бъда гледана жена“. Хубаво е, но е въпрос на възможности.“

„Не мога да имам личен живот при тази професия – споделя неведнъж Хачо – През 1979 година, тъкмо бях назначен за зам.-генерален директор на НДК, който по това време се строеше. Ходех по цял ден с каска из двореца. Срещу строежа имаше една къщурка, където беше офисът ми. Един ден влиза при мен някакъв човек и ми вади свидетелство за раждане. Питам: „Какво е това?“. „Ами, познавате ли това лице? Да се договорим, да видим!“. Викам: „Марш! Никакви договорки!“. След два месеца получавам призовка за дело за бащинство. Отивам в „Пирогов“, тогава нямаше ДНК, и давам кръвна проба. Лекарят ми каза след два дни да отида за резултатите. Отивам след два дни, а той ми се извинява: „Не съм готов“. – „Не – пояснявам аз, – това е за друга проба, идвам за втори случай“. Докторът щеше да припадне.

Така признах едновременно двете ми дъщери. Много са симпатични, добри момичета. Едната ми доведе внука Филип… Но заради майка й ме уволниха. Уволниха ме от НДК. Не било морално да имам дете без брак. Но аз не знаех, че детето се е родило. Оказа се, че и двете майки на дъщерите ми се сприятелили и решили по едно й също време да търсят родителски права от мен. Разликата на децата е една година. Е, осъдиха ме! Разчу се по високите етажи в ЦК на БКП и ми лепнаха, че съм „неморален“. Как може да съм неморален, след като признах децата, станаха умни, възпитани. В една и съща година ги изпратих абитуриентки.

Правил съм грешки с жените, но признах всичките си седем деца. Как да се женя за тях? Каква е тази майка, която ражда, без да ми каже? Не знам, че е бременна, и след години ми сервира акт за раждане! Какво цели? Интереси. Е, сега сме добри приятели. А дъщерите ми не могат да се оплачат от мен. Аз съм бонвиван. Като баща ми. Искал е да се ожени за майка ми, но родителите й, богати хора, казват – не!

Обичам да се раздавам. Каквото спечеля, го изхарчвам. Нямам банкови сметки, нямам вили, возя се с такси. Наследих имоти и от родителите на майка ми, унгарката, и от осиновителите си. Продадох всичко. При мен сантимент няма, при мен има сълзи на радост и тъга. Но никога съжаление. За нищо не съжалявам, което съм правил. Категорично!“ 

ДРУГИТЕ ЗА ХАЧО 

Стефан Данаилов,актьор: „За мен Хачо Бояджиев е диагноза“.

Димитър Вълчев, журналист: „Той изглежда суров човек, но всъщност не е такъв. Всъщност той е много уязвим човек и ако му влезеш под кожата, можеш да правиш каквото искаш с него и това не е хубаво“.

Георги Калоянчев,актьор „Ако има нещо, с което да ме е превъзхождал, това е, че беше голям любовник. Като се върна в България, ние го смятахме за шпионин и малко ни беше страх да дружим с него… По 20 пъти може да те връща, докато това, което той иска, не стане. Понякога съм му се сърдел и съм казвал: „Кажи бе, Хачо, какво има?“. А той забелязал нещо съвсем незначително, където обикновеният зрител не може да го забележи“.

Коста Цонев,актьор: „Неговата прецизност в България беше нещо оригинално. Тъй както знаете, че в повечето случаи ние казваме „айде, карай“, при него нямаше „карай“. Стоп, връщай обратно, цигара след цигара, идиоти, простаци! Трепери целият“.

Татяна Лолова, актриса: „Казвала съм му: „Хачо, ако мислиш, че мога да го повторя това…“, а той казваше: „Кой ти е казал, че ще те карам да го повториш, знам, че не можеш, аз съм го записал“. Ето, по това се различава от някои режисьори, които искат стриктно да се изпълни всичко. Ако главата ти малко е излязла от кадър, ама, ако вътре е пълно с живот, публиката ще го прости. Той стоеше в тази огромна Зала 1 на НДК и командваше от пулта. Не знам дали пълководците по време на военни сражения така са командвали. Хачо обемаше не само Зала 1, не само държеше края на нишките, в които всеки от нас, актьорите, е завързан, но просто като че ли обемаше цялата България, да не кажа цялата вселена“.

Емил Димитров,певец: „Той не оставяше артиста да прави каквото си иска и дебнеше като хиена“.

Нешка Робева, треньор: „Един много хубав спомен от навреме подадената ръка от помощта, която ми оказа Хачо в един много труден за мен момент, когато българската художествена гимнастика имаше изключителен подем. Хачо по цели нощи избираше музика и ми я предлагаше безкористно“.

Бойко Станкушев, журналист: „Беше човекът, който вероятно до последния си ден беше едновременно хем най-големият критик на телевизията, хем най-влюбеният в нея“.

Севда Шишманова, журналист: „Перфектен професионалист, перфекционист, човек с изисквания към хората, с които работи“.

Боян Кривошиев, тв оператор: „Той беше университет, университет без граници“.

Богдана Карадочева,певица: „Хачо е легенда, той е институция, той е голяма личност. За съжаление, няма много такива и когато си отидат, светът става по-различен, улиците, градът и животът изобщо“.

Георги Любенов, журналист: „И до ден-днешен в кафенето на Телевизията има едно място, където е поставен неговият портрет, неговият пепелник и едно цвете. Щом го има споменът за него, значи, Хачо още е там. Той наистина е енциклопедия, защото има огромни познания, особено върху изкуството. Неговият любим телевизионен канал беше „Мецо“ – телевизията за класическа музика. Така че той имаше изключително широки интереси до старостта си, докато си отиде. До края си той ходеше на театър, интересуваше се от новини, от артистите, от музиката, от всичко. Това беше много културно развита, енциклопедична личност. Имаше огромни контакти, познаваше изключително много хора и благодарение на работата си през годините. Той беше човек със замах, при него нямаше нищо дребнаво. Той гледаше много отгоре на живота, защото беше получил много от него. Работехме заедно в предаване, което той много обичаше – „Полет над нощта“. Някои неща са много лични, имам много лични спомени от него. Други са професионални, учил съм се дори и само като съм го наблюдавал. Виждал съм от него как човек трябва да се държи, какво означава достойно поведение, какво е перфекционизъм. За него това е ключова дума. За Хачо нямаше невъзможни неща, не можеше да се каже, че нещо няма да стане. Или, че някой гост не може да дойде. Идваше този, който ние искахме. Нямаше значение дали има проблем за госта да дойде в студиото. Винаги ставаше това, което Хачо искаше да стане. Защото той беше такъв човек, за него нямаше невъзможни неща. И, разбира се, когато правехме нещо, трябваше да е най-доброто, да стане по идеалния начин“.

ТЕЛЕВИЗИЯТА КАТО СЪДБА 

Вяра Анкова, журналист: „Телевизията загуби част от себе си. Всички ние му дължим страшно много и ако се опитваме да направим нещо оттук нататък, то е да продължим направеното от него. Хачо постави основата и на цифровизицията, и на продуцентството – нещо, за което ние тепърва започваме да говорим. До последно работеше и правеше програмата на БНТ World „Полет над нощта“, но гледаше и всичко друго, не само посвети 40 години от живота си на Телевизията, но и буквално живееше в нея и за нея. Докато бе началник на всички, идваше сутрин в шест, до седем обикаляше студиата и говореше с дежурните и в осем провеждаха първата оперативка. А за последно – след тръгването на новото неделно предаване с Георги Любенов Хачо ми каза, че това е посоката, в която БНТ трябва да се развива.“

Иван Гарелов, журналист: „Хачо Бояджиев е олицетворение на самата телевизия. Той беше духът, енергията, двигателя на БНТ. В онези времена, когато в соцлагера на Телевизията се гледаше като на средство за пропаганда, той превърна БНТ и в средство за развлечение. И до сега следите му личат в постановките на тази Телевизия. Хачо не се месеше в новините и политиката, но дори само с присъствието си внасяше дух на толерантност в онези смутни времена на Прехода. Той знаеше всичко за телевизията и затова разговаряше професионално с всеки един от работещите – от пропуска до високите етажи. БНТ заслужава да носи името му.“